Интервю със Сашо Диков за garelov.eu

Сашо Диков: “Днес рекламните отдели диктуват политиката на телевизиите”

Advertisements

Репортажи за garelov.eu

В репортажа за новите правила на КАТ коментират: Пламен Пенчев, директор в ЗАД “Алианц България”, и граждани пред сградата на КАТ София

В репортажа за скандала между БНР и “Музикаутор” коментират: Александър Петров, текстописец, Диана Андреева, икономист, и Петър Славов, депутат от ПГ на РБ

Журналистиката като четвърта власт

Журналистиката като четвърта власт

Едно от определенията, които са най-популярни, за това какво е журналистиката е, че тя е четвърта власт. В днешно време обаче, да се твърди нещо подобно за журналистиката в България изобщо не е правилно, а понятието звучи просто като надут балон. Журналистиката до голяма степен се е сляла с властта и по-лошото е, че нито журналистите, нито пък властимащите се притесняват от това, а и изобщо дори не се опитват да го скрият. Като се започне от реплика на Пламен Орешарски към Дияна Найденова, че не си води правилно интервюто, та през герберите за подарък на Борисов от Бареков – и чак докато се стигне до „напомнянето“ към водещия на БНТ Георги Ангелов от културният министър Вежди Рашидов, че е на „държавна ясла“ след предаване, в което гост поиска оставката на скулптора – министър.

Журналистиката и хората, които я „произвеждат“, не трябва да са част от властта – каквото усещане остават през последните години. Те би трябвало да се държат като коректив на властта(каквото и колкото да им струва това), защото в известен смисъл реалната власт в наши дни е в медиите, но чрез хората. Медиите са тези, които заради енергията и желанията на хората, трябва да критикуват и следят управляващите. Просто повечето журналисти, а и голяма част от обществото трябва да го осъзнаят. Хората имат властта(стига да искат) дори да качват и да свалят от власт различни правителства, а медиите са тези, които играят ролята на проводник на техните идеи.

В същото време обаче, както държавните власти са отговорни за живота на хората и общото състояние на държавата, така и медиите имат голям принос за тези две неща. Освен информативна и развлекателна функция, те имат и образователна и обществена такава. Те не просто формират нагласите на хората като общност, но и до голяма степен влияят на възпитанието на младите, а и на някои по-възрастни „потребители“. Тези журналисти, които осъзнават това и правилно изпълват и тези функции, допълнително засилват „властта“ на медиите. От една страна, те влияят на обществото и неговото общностно развитие, а от друга – чрез обществото върху държавата и институционалното развитие. Разликата между двете е огромна, защото ако по времето на първото правителство на Бойко Борисов попитаме финансовия министър Симеон Дянков как се развиваме финансово, то той ще ни отговори, че имаме една от най-балансираните и стабилни икономики в Съюза по онова време. Ако попитаме обаче баба Райка от село Горно надолнище какво е финансовото състояние, то тя ще отговори, че сме най-зле в Европа и не само ще ядем постна пица, ами дори може и да нямаме пари, за да си направим блата, защото тя продължава и днес(7 години по-късно) да взема минималната си пенсия от не повече от 160 лв. Точно заради това медиите трябва да намерят златната среда в отношението между властта и гражданите – хем да са достатъчно критични, но хем и да помагат на хората. Те не трябва да стават заложник на ничии интереси. Важно е също така и общностното, и институционалното развитие да вървят постепенно, защото иначе ще продължаваме да дълбаем в дупката, в която в момента се намираме. Дупка, в която едни политици стават все по-богати и по-доволни, но и дупка, в която едни обикновени граждани са все така бедни и ядосани.

Журналистиката и медиите трябва да са автономна територия за духа и мислите – точно както би трябвало да са и университетите. Място, където не всеки може да бъде независим, но всеки задължително би трябвало да е свободен да изразява своето мнение, а другите да преценят дали ще се съгласят с него или не. Журналистите са истинските властимащи. Тези, които общуват всеки ден с хората и знаят техните проблеми. Тези, които са връзката на гражданите с властта. А медиите са неутралната територия, която позволява всичко това, имаща достатъчно голямо влияние..

снимка: Булфото

Сензацията – лекарство или отрова

Сензацията – лекарство или отрова

„ШОК! УЖАС! СЕНЗАЦИЯ! НЕ МОГА ДА ПОВЯРВАМ НА ОЧИТЕ СИ! СВЕТЪТ ВЕЧЕ НИКОГА НЯМА ДА Е СЪЩИЯТ…“ . Така изглежда почти всяко заглавие на сайта Petel.bg – варненска онлайн медиа, която, казват, била сериозна. Не може да сложиш подобно заглавие, предвещаващо голямо събитие, а текстът на самата статия да е за една малка обновена квартална градинка в морската столица. Редом с подобни материали, в курника има място и за хороскопите от никому неизвестна астроложка, разтягане на локуми срещу кмета на града, дълбоко разследване за скандала между Брад Пит и Анджелина Джоли и „анализ“ на реч на Путин.  Това е олицетворението на лошата съвременна българска журналистика, ако това изобщо може да се нарече журналистика. Най-жалкото е, че това не е единственият сайт, известен, благодарение на Нейно величество Сензацията, защото примерите за подобни „медии“ са много.

От доцент Мария Попова чух мисълта на Мануел Кастелс:  „Ние живеем с медиите и чрез медиите“ – изключително вярна за днешното ни съществуване. През 2016 г. средностатистическия Човек има стотици различни канали на информация. Десетките качествени, заедно със стотиците неполезни източници, „бълват“ прекалено много информация и в съзнанието на Човека остава само малка част от нея. Той все повече просто „консумира“ медиите и не отделя значение на това точно какво получава от тях – стреми се само да е проверил възможно най-много източници.

Точно времената, когато най-интересното е в курника на „Петел“-а, са благоприятният период за цъфтеж на растението сензация. Сензацията е целогодишно растение, което е изключително издръжливо на почти всякакви условия. Популярно е по целия свят, но намира най-благоприятна почва в България и става популярно през последните години на прехода у нас, когато обществото започва да губи своите ценностни основи. Сензацията е изключително привлекателна и всеки, който я види или чуе за нея, я помни дълго време. След допълнителна преработка е възможно растението да се консумира в почти суров вид, но точното въздействие върху Човека все още не е установено напълно.

За съжаление, сензацията в днешно време се превърна в основен начин на прехрана за много хора – журналистите си правят измислени сензации и ти го предлагат като за закуска със сутрешния вестник. Просяците пък(понеже няма какво да вечерят) сензационно се разкриват пред някой шофьор, чакащ на светофара, че са болни от рядка болест. „Учители“ разкриват сензационно пред родители, че детето им не е от най-умните, за да бъде то записано на (не)легалните курсове по математика… Сензацията за всички тези хора е лекарство за излекуване на бедния им живот. Всички те правят тези фалшиви сензации, защото знаят, че така ще останат в съзнанието на онзи затрупан с информация Човек. Единствено така пък ще получат я по-голяма заплата, я повечко хвърлени в шапката пари, я пък по-голям бонус към иначе срамно ниското заплащане. Ако питаме всеки един от тях, никой няма да оплюе сензацията сама по себе си. Те ще се оправдаят, че обществото е имало нужда, а получаването на парите е заслужено, а и е логично следствие от „добрата работа“, която са свършили.

Масата от хора обаче няма нужда от сензацията. Докато за някои хора тя им помага в живота, то сензационното в този му вид е по-скоро отрова за бъдещето на обществото. То привиква, че сензационните новини не са нищо сериозно, а са просто поредния скандал между известни или новата дупка в асфалта на малка пресечка в краен квартал. Сензацията е много важна за папараците на Николета Лозанова например, но трябва ли това да е така и за всички нас? Заради всякакви случайни „медии“ и хора, на чиято ценностна стълбица сензацията е най-горе, вместо изобщо да не присъства на нея, се изгражда общото мнение за падението в журналистическата гилдия, ако у нас изобщо има такава. По-лошото е, че обикновеният Човек си дава сметка, че щом трибуната, на която уж трябваше властта и хората да дискутират и сблъскват гледните си точки, се е превърнала в прост курник, където петелът като главен всемогъщ предводител е главният редактор, то значи цялата обществена култура пропада.

Докато кокошките продължават да си куткудякат основно за най-новия iPhone и уникалната спирала на L`Oreal, вместо да мислят за яйцата и гнездото си, което трябва да оправят и поддържат, Petel-ът ще продължава да кукурига всяка сутрин най-новата сензация, въпреки че вече никой не го слуша и дори стопаните се правят, че не го чуват… уви, безуспешно.

Пътят на България

Пътят на България

Според много хора пътищата у нас са един от най-големите ни проблеми. Постоянно научаваме прелюбопитни истории за това как някой креативно запушва дупки със снимки на кмета на града си или пък за пътища, които не водят на никъде и просто свършват в полето. Всякакви абсурдни ситуации, които те карат да изпиташ емоции в двете крайности – и да се смееш, но и да се натъжиш от абсурдното „днес“. Но „утре“-то може и да те накара да загубиш ума и дума и просто да спреш и да помислиш как може да се промени.

Пътят на България, „утре“-то, реално зависи не от един или двама души, както например е за поддръжката на пътищата, а от всички нас. Това, че то е в опасност, стана ясно в последните дни на месец май – около 24-ти и абитуриентските балове. На 24-ти май видяхме децата, които показваха своята признателност към Светите братя и тяхното дело, както и любовта си към родния български. Заедно с традиционните шествия във всеки град се откриха и различни начини за отбелязване на празника – плаващи букви, летящи във въздуха букви, букви в съобщенията, които майките пишеха, докато детето им „манифестира“(както много от тях се изразяват). За съжаление, тази година нелепите ситуации около тези дни също не отсъстваха. Имаше родители, които видно за всички са отишли на площада с детето си само защото иначе класната ще му натряска отсъствието. Те не са на празника с идеята да покажат на детето си голямото дело на братята и да го научат как да уважава такива общонационални поводи за гордост, а са там с досада. За тях 24. май вероятно се изчерпва с обикалянето за място за паркиране, висенето 3 часа и половина на припек и задух, за да гледат „манифестацията“, и блъсканицата на „Севастопол“, докато търсят отрочето си. Именно от тези родители и начинът, по който възпитават децата си, зависи бъдещето на България. От тях зависи дали този път ще продължава да бъде без никакви табели и без никаква яснота накъде води, или пък ще бъде бързо ремонтиран и ще блесне както автомагистрала „Тракия“, която се оказа  според височайшата Му оценка„образец за пътища“.

Колкото обаче децата и младежите да се стараем този път да не е кален и неясен и се опитваме да поправим грешките на поколението млади хора преди нас, толкова и това ще намира по-малко присъствие в различните медии. Журналистите са също тези, които в известен смисъл строят, ремонтират пътя и слагат знаците. В повечето медии времето около 24-ти май не се свързва с възраждането на народа, а с отбраяването на последните дни преди прословутите балове. До такава степен са се вкопчили в търсене на селенията, че има сайтове, които поставят специална „мисия“ на читателите си да „хващат в кадър най-абсурдните абитЮренти“. „Преследването“ на „пълния абсурд“ не води до нищо освен до обобщаването на всички млади хора под етикетите „селяни“, „простаци“, „наркодилъри“, „кретени“, „долни чалгари“ – като цяло излагацията на нацията. Най-обсъжданата тема се превърна не бъдещето на най-малобройния випуск абитуриенти и перспективите пред нас, а малката група „горди софийски граждани“, друсащи кючеци пред „Александър Невски“ под ритмите на циганския(опс – ромския) оркестър. Същите тези журналисти, които се превръщат в съдници на всички млади „грешници“ са част от онези, които въртят пари и пишат какви ли не гнусотии за всякакви хора единствено заради стотинките от всеки клик или продаден брой на вестника. Отново се потвърждава, че в България всички разбират от всичко – те са и модни експерти, и най-големите моралисти, и музикални естети.

Пагубното обаче е, че много от тези, които критикуват сега или пък са в ролята на „родителите“ от площада, чието любимо място за разходки с детето не е паркът, а молът, всъщност са онези абитуриенти, на които хората толкова много се възущаваха преди 10 години. Тогава, когато беше супер модно да си полугола и да получиш подарък за бала от вашите нови силиконови цици. За съжаление, явно много от „качествата“ на тези хора не са се променили у някои. Те са все така абсурдни непукисти и егоисти, които не ги интересува нищо друго освен колко дебели са им веждите, дали панталонът им стои добре и най-важното – дали имат батерия на телефона(!).

Пътят на България със сигурност е неравен и несигурен. Той не се строи само от Бойко, Станишев, Плевнелиев, децата или родителите. Той е в ръцете на всички ни като нация. Трябва да се стараем да осъзнаем грешките си, да превъзпитаме първо самите себе си, а след това да възпитаваме децата си и като родители. Само тогава ще имаме шанс като народ да променим бъдещето си към добро, въпреки че почти никой вече не вярва, че е възможно. Това пък прави предизвикателството пред малкото останали, които виждаме чашата пълна, още по-голямо и само може да ни амбицира да се преборим с „праведниците“ и не-„селяните“, не-„простаците“, не-„наркодилърите“, не-„кретените“ и не-„долните чалгари“.

СъЕДИНението прави силата

СъЕДИНението прави силата

Колкото и често да си повтаряме тази сакрална фраза, все още има българи, които не са убедени в нейното значение. Не вярват – и това е! Кой да се съЕДИНи? За какво и как да се съЕДИНи и с кого? Каква изобщо е тази сила?  С каква цел да я искаме? Защо трябва изобщо да правим каквото и да е било? Не можем ли просто така да си живучкаме?

Да надраскаш с графити ремонтирания подлез, да потрошиш стъклото на изоставените ЖП спирки, да изкъртиш решетката в градинката между пътните платна, за да преминаваш по-лесно, да раздробиш на пух и прах детските мечти за щастливо детство, да смажеш волята на хиляди за промяна. Всичко това може да бъде сторено само когато преминеш от състояние на пукизъм в състояние на непукизъм – тоест, да не се интересуваш от утрето. А това е дори по-страшно от това да не ти харесва нещото или да работиш срещу него. И много от нас явно осъзнават, че това е най-лесният начин за живеене. Защото те всъщност оцеляват, правейки тези дивотии. Избрали са най-лесния път за съществуване в днешно време – без да търсят по-пълноценния, макар и не толкова труден, начин.

Юни 2014 г. Този и следващите няколко месеца обаче показаха абсолютно обратното поведение. На 19 юни се случи фаталното наводнение в кв.Аспарухово. Буквално за няколко часа целият квартал бе под вода. На следващия ден множество къщи и дворове бяха наводнени, улиците бяха потънали в кал, дишаше се само тежък прах. Всичко изглеждаше като от фентъзи филм и като че няма да се оправи в близките 5 или 10 години. След няколко месеца обаче кварталът вече нямаше нищо общо с първите дни след бедствието. Всички улици бяха измити многократно, а множество къщи и мазета бяха изчистени от наносите и мръсотията. Това се случи благодарение на хилядите доброволци, които се притекоха на помощ от цялата страна. Да – хиляди, не ЕДИНици – и от цялата страна, а не само от Варна.  Това показа, че въпреки тежките времена за всички ние все пак сме способни да се обЕДИНим около една кауза – да се съберем около лагерния огън и да се опитваме да го държим запален, колкото се може по-дълго време.

Оказва се, че целта почти винаги оправдава средствата – за добро или за лошо. В случая тези хиляди млади мъже и жени са жертвали собственото си свободно време, някои – добрите отношения с шефовете на работните си места вероятно, а други – доста финансови средства, но всички те са направили това само за добрата кауза. Историята показва, че винаги тези, които правят първата крачка, започват революцията, показват, че са различни, падат в жертва на тази своя цел мечта. Тези хора са имали за цел да помогнат и са платили с нещо от скъпата лична зона на житейски комфорт. По същия начин тези, които искат промяна в България, в образованието например, също ще паднат в боя. За съжаление, когато излязат с лицата си и публично и категорично заявят какво трябва да се промени и начините за случването на промените, то те рискуват да бъдат оплюти, да им намалят по неясни причини бюджета за училището, отпускан от държавата (ако са директори) или да им намалят успеха и учителите да ги намразят (ако са ученици). Да, може да те нахока учителят Х или министърът Y , че „Ти на к`ъв се мислиш? Тука е така! Ако не ти харесва – напусни!“, но ако това не се случи, то ти най-вероятно ще събереш съмишленици. А когато много хора мислят еднакво, тогава те стават ЕДИНни и са по-силни.

Всичко това обаче става трудно не само защото някой(и) ни пречи(ат), а защото в известен смисъл ние сме устроени така, че винаги за каквото и да става въпрос, мислим най-напред като ЕДИН човек, а не като много обЕДИНени хора. Нашата цел в хибридния свят на границата между две епохи в развитието на страната ни и света е да променим това. Трябва да престанем да се оправдаваме с „Тука е така!“, защото този, който не иска нещо да се случи, винаги си намира причина, а онзи, който иска нещо да стане – винаги открива начин. Само ако спрем да се оправдаваме, че нещо ни пречи да сме ЕДИНни, то чак тогава ние наистина ще можем да имаме шанса да станем такива.

Яко е да си…

Яко е да си президент, защото заемаш високоуважавана длъжност. Нямаш чак толкова много отговорности(?), но пък в същото време получаваш много пари, обикаляш целия свят(ако те поканят) и се срещаш със себеподобни. Дори и когато се пенсионираш, или ти свърши мандатът, много хора продължават да те уважават и да се вслушват в мнението ти.

Яко е да си и премиер. Сбъднал си  детската си мечта- особено ако си човек, който обича властта. Според конституцията, ти си буквално на върха на пирамидата. Понеже си народен човек, хапваш миш-маш в самолета, но по принуда се возиш в „Мерцедес“, всеки ден даваш интервюта и… България цяла сега тебе гледа, слуша, коментира. Не ти липсва внимание. Имаш много отговорности, но и реален шанс да промениш нещата, които смяташ, че имат нужда от подобрение.

Яко било и да си депутат – може би това е най-якото в днешно време! Хем вземаш решения, хем и трудно някой може да ти държи сметка именно защото си един от многото и няма ясна отговорност. Хапваш евтини кюфтенца, возиш се в „Мерцедес“, пътуваш до Куба и Виетнам… Можеш дори и да не работиш и пак да вземаш по десет бабешки пенсии всеки месец. Понякога те целят с яйца или домати, плюят те и в интернет, но пък ти можеш да им покажеш депутатската си карта и да им затвориш устата.

Много е яко и да си обикновен гражданин. Можеш да се събереш с хора, които мислят като теб и да погнеш наглеците от горните етажи на властта. Ти просто живееш си живота без големите отговорности на онези от върха на властовата пирамида, изкарваш си прехраната с честен и усърден труд, децата ти учат в кварталното училище. Но, реално от теб зависи бъдещето на България.

Яко е да си дете на бизнесмен. Получаваш наистина каквото си харесаш. Ходиш на кафета и дискотеки всеки ден, а на училище от дъжд на вятър. Когато отидеш на училище пък, получаваш специално внимание и никога нямаш ниски оценки, защото учителите не смеят да ти ги напишат заради родителите ти – все пак те са направили ремонта на половината училище, за да влезеш. Ей, т`ва е наистина яко!

Сигурно е много яко и да си от малцинствата. Да, много хора дори и те мразят – ама к`во ти пука? 12-те ти дечица с десетките роднини и приятелите от ма`алата и т.н. се подкрепяте, вземате помощи от държавата, имате кажи-речи безплатен ток и вода, а и през цялото време някои се опитват да ви „интегрират“ и ви правят непоискано добро – безплатни курсове по български, „заплата“, ако отивате на училище, и други такива социални благинки.

Яко е обаче и да си наглец – вършиш си дивотиите, а никому това не прави особено впечатление само защото всички знаят, че ти си…а, бе, такъв… и това „те оправдава“. Когато някой учител те изгони, още 15-20 минути се опитваш да го убедиш как ще си божа кравичка и няма да правиш повече така – и ти се получава. Караш ли някого да гласува за теб – въпреки всичко подло, което си направил – на теб ти се получава и даже още повече ти вярва. Ти си изключително глупав, полуобразован, облякъл свободата си в скъп костюм. Но не подозираш, че другите виждат същността ти – именно това и те „храни“ с надежди, че си успял да ги преметнеш.

Още по-яко е да си честен човек. Правиш всичко, както го диктува твоята собствена съвест. А в крайна сметка това е най-важното – да си във вътрешен покой и само тогава може да се чувстваш свободен да промениш нещата, които не ти харесват. Никой(а и няма как) не би те критикувал, ако живееш по честния и законов начин.

Яко е да си от градския елит. Бодваш красивото перо на шапката и си на първия ред на скъпите гастроли на чуждите театри. Общуваш само с трето поколение хора от твоя град. Всички млъкват, щом стъпиш в луксозния и уютен пиано бар. Когато се изказваш по телевизията за бъдещия кмет и колко той е заслужил или не да бъде във властта, всички те слушат с интерес.

Мега хипер брутално яко е и да си дете, а ако си бебе – още по-добре. Всички се грижат за теб,  да ти е удобно и комфортно и да си сит и със сух памперс. Ти не си виновен за нищо само защото си дете или по-малкият. Играеш си по цял ден, спиш на обяд, на Коледа получаваш най-хубавите подаръци и винаги ти се пада парата от баницата – а, бе, голям кеф е.

Яко е да си тийнейджър, ве, чу`ек, защото порастваш, прощават ти първата изпита с приятели домашна бутилка вино, ходиш на дискотеки и евентуално караш кола. По-независим си, особено след първата ти работа лятото като сервитьор на Златните или раздавач на флаери на Севастака. Вярно, малко повече трябва да учиш, ама пък към края на училището вече разбираш, че това ти е било най-хубавото време в живота.

Не е по-малко яко и да си възрастен. Пълноправен гражданин си и можеш да правиш вече всичко, е – естествено – и си подсъдим и затова трябва да внимаваш. Вече няма кой да ти казва какво да правиш, освен шефа на работа – същата тази работа, за която толкова много си мечтал. Да, имаш възможността да станеш и самият шеф след време. Това е така, защото вече всичко изцяло зависи единствено и само от теб. Ти си този, който е отговорен за бъдещето си, не мама, тати, политиците, приятелите, западният вятър, изригването на Слънцето, глобалното затопляне…